Премиера на книгата „Магарешки времена” от Георги Aпостолов

„МАГАРЕШКИТЕ ВРЕМЕНА” НА ГЕОРГИ АПОСТОЛОВ

„Като списовател няма да ви преселвам зорлем в магарешките времена, защото ние самите вкупом живеем в тях – споделя в предговора на сборника с разкази „Магарешки времена” Георги Апостолов. Магарешки са те откъм теглила и работа, откъм дългоушие, откъм инат и реване, откъм достолепие, кротост и съпричастие.” Именно афористичният стил е една от същностните черти на тази книжица за времената постсоциалистически. Ето няколко житейски сентенции:

„Човекът се мени според ситуацията, а магарето си е магаре, то си е такова, каквото е, няма задни мисли и заден ход няма. Виж човекът играе роли, еле па кога дойдат избори, било за кметове, било за депутати. Ама то самата демокрация е една сцена и по нея какви ли не щеш скици и образи. Политиката е завесата и публиката е ту на сцената, ту в залата, защото всички сме артисти в този театър. Като дойдат избори, всички сме на сцената – и избиратели, и избраници, после избирателите слизат в залата до следващите избори. Като слязат в залата, мислят, че ще гледат сеира на политиците, а се оказва, че гледат собствения си сеир и така се объркват, че някои до гроба си не знаят артисти ли бяха, или публика в тоя живот.” („Европейско магаре в магарешка Европа”);

„Не мож ли да удариш по масата като човек, не пищов, картечница да носиш, пак за нищо не ставаш. Ама такива са били винаги държавните службаши, заплата взимат, зад закона се крият и крадат като за последно. Щото падне ли тоя кабинет, те са на улицата. Спира им кранчето, това е. Затова, докато си на кранчето, точи колкото можеш, после ще е късно. Я стигнеш до паницата, я не.” („Магаре на блесна”);

„Ако от приказките можеше директно да се произвежда енергия, ние щяхме да сме първата държава в света. И уж учени, уж компютъра сме създали, пък си приказваме двайсе години вече и файда – йок!…То защо мъжете се крият в кръчмите да си приказват, защото ако толкова приказват у дома, първо, няма кой да ги слуша, второ, няма кой да им вярва, и трето, ще ги изгонят… Еле па парламенто, ако приказките ставаха на тухли, стълба до Луната да сме направили…” („Музеят си дойде с времето”).

Друг отличителен белег на Георги-Апостоловата белетристика е свежият, тънък хумор и ироничен поглед към нещата от живота, зад които прозират философските внушения на автора. Христоматиен пример в това отношение е отчетният доклад на бившия комсомолски секретар Милко от разказа „Кръщението на Секретаря”:

„Другарки и другари,
През изминалия период направихме две събрания. Едното за първи май, а другото за девети септември. На манифестациите дойдоха по пет-шест души, на вечеринките беме сите – педесе-шейсе. Това добре, ама на манифестациите требе да сме повече, оти ората нас гледат.
Членскио внос го дадох на мама, оти за първото тримесечие с Киро и Цветан Парчето го изпихме у кръчмата, после мама даде парите и сега държи членскио внос и не го дава. Щела да го отчете кога и къде требе. ТКЗС-то ни пофали – бригадата, значи работили сме добре. Толко!
За международното положение що да кажем? От Съюза пуснали два спътника – единия с куче, другия без куче, това е. Другата година па!”

Но може би най-характерно за притчите Апостолови е онова особено светоусещане и световъзприятие, в което фантастичното и реалното се преплитат като в народна приказка и по този начин допринасят за магическата иносказателност на историите за „деятелностите человечески”. „Къде ще видиш ти професор и магаре Дунавско хоро да играят?!” – пита риторично Авторът в разказа „Магарешка академия”. Или, драги читателю: къде ще видиш пуяк да оре нива („Пуешко магаре”) или пишман рибар да хване с въдицата магаре с каручка („Магаре на блесна”), нежели магаре да играе карти („Похищението на Виолетчо”) или силует на магаре да се рее в мъглата на метър и половина-два над земята („Служебното видение на катаджията Кочев”).
Може да го видиш само и единствено в „митичния Северозапад”! В този смисъл Жоро Апостолов прави реверанс към най-добрите традиции, завещани нa българската литература от Радичков, Йордан Вълчев и Георги Марковски.

„…човешките магарии край нямат – четем в послеписа на „Магарешки времена”. Магарията е израз на характер, тя е визия, оценка, природа, критерий за поведение… В този смисъл магарията като отношение е философия, психология, педагогика, а не просто битова житейска практика…
А времената са магарешки, защото магарията изпълва изцяло и докрай дните и нощите ни, екрана на телевизора и страниците на вестниците…
Лошо е, че когато душевното ни огледало е прозрачно, в него не виждаме собствените си магарии, а главно чуждите, което ни превръща в съдници, но дали знаем какъв ни е образът в очите на другите, ей това е въпросът…” („Магариадата на човечеството днес”).

Мирослав Гетов – в. Мездра XXI век”