Представяне на книгата на Огнян Петров „Очин дол – по пътеката на спомените”

На Сирни Заговезни – Деня за прошка, в туристически комплекс „Дядо Йоцо гледа” се състоя представяне на новоизлязлата книга на родолюбеца Огнян Петров „Очин дол – по пътеката на спомените”. Паралелно бяха подредени две изложби: на уникалните дървени фигурки, изработени от 73-годишния самоук дърворезбар, акордеонист и гъдулар Неделко Атанасов, и „Метеоритите – гости от Вселената”: колекция от метеоритни камъни, събрани в района на Искърското дефиле от очиндолеца Румен Петров.

Своя „човешки прочит” на дебютната книжка на Огнян направи директорът на Дирекция „Хуманитарни дейности” в Община Мездра Валентин Вълчев, а причудливата сбирка на бай Неделко представи Светла Дамяновска – уредник на Градската художествена галерия. В литературната дискусия се включиха активно и членовете на художествено-творческия клуб „Ковачница” – с. Игнатица.

Словото на Валентин Вълчев:

„Скъпи приятели,

Изключително приятен е поводът за днешната ни среща – появата на един самороден бисер в Искърското дефиле, а именно книгата на Огнян Петров „Очин дол – по пътеката на спомените”. Четейки предговора от Христо Иванов, човек остава с впечатлението, че едва ли би могъл да каже нещо повече. Но когато навлезеш в разказа на автора, се оказва, че това съвсем не е така. И тъй като не съм литературен критик, искам да споделя с вас моя чисто човешки прочит на книгата.

Не може да не те вълнува книга, написана с толкова много любов към всичко родно. При това поднесена с неподправена искреност, както в отразяването на събитията, така и като емоционално съпреживяване от автора: „Тези пътеки, които така силно бяха отъпкани от ежедневните ми детски стъпки, се бяха превърнали в огромни магистрали, кръстосвайки мозъка и сърцето ми с такава ярка сила, с която робът е усещал белега върху челото си, оставен от нагорещеното желязо.” Преплитането на реалност и легенда, на сън и действителност, като авторов похват, разкрива старата истина: където и да са, при каквито и обстоятелства да се развива животът им, хората живеят с красотите на родното място и винаги се връщат към родовия извор – живи или мъртви. И едва ли може да бъде другояче, след като тая планина ражда най-смелите, силни и всепобеждаващи воини, най-трудолюбивите хора, най-силно и предано обичащите. След като роди и своя старопланински Орфей – Моньо.

Цялото повествование, съдбата на всички герои, внушават идеята, че любовта е тая велика сила, която движи света, която може да промени изцяло живота на обичащия човек и да го прероди, която може да накара дори и немия да проговори.

Но най-истинската, най-чистата и най-свята е любовта към нашия Бог. Вярата и упованието в него предопределят съдби, величие и падение, живот и смърт. Струва ми се, че това е жизненото кредо на автора: „Нека всеки да намери своя път, да разбере мисията си на този свят, да повярва в себе си. Да не вярва на злонамерени и слепи водачи, а да се осланя на Бога, да вярва в него, да се вслушва в съветите му, защото той е добрият, грижовният овчар.” „Няма по-голяма болка и страдание от това, да бъдеш изоставен от своя Отец!”

Казано е – много са призваните, малко са избраните. А Огнян тръгва по своя път с усещането за мисия, която трябва да изпълни по божията воля: „Може би още тогава, когато е тичало по топката или е пасло овцете върху това свято място, Бог си е казал: „Него избирам! Когато порасне, да възстанови моя разрушен дом! Ще му дам възможности и мъдрост да разбере своята мисия и да я следва!”

Затваряйки последната страница на книгата, аз не бих я определил само като краеведска, но и като душеведска, а нейния автор като добър и талантлив разказвач.

И накрая – всичко е от Бога дадено. А Бог е любов. Любов, която дава и подлага на изпитание приемащите я. Очиндолци, като боголюбиви хора, са преборили изпитанията на времето и ги има и днес. Ще пребъдат и во веки!

А за Огняновото осенение предстоят още и още изпитания. Но той е корав балканджия и ще се справи с мисията си. Бог да го пази и да го закриля в пътя му занапред!