С юбилейна изложба РИМ – Враца и ГХГ- Мездра почетоха 100-годишнината от рождението на скулптора Петко Мичев

Юбилейна изложба по повод 100 години от рождението на скулптора Петко Мичев (1926-2010 г.) подредиха Художествена галерия „Иван Фунев“ към Регионален исторически музей (РИМ) – Враца и Градска художествена галерия (ГХГ) – Мездра.

Официалното откриване на изложбата уважиха по-малкият син на твореца – Тихомир Маджарски, неговата племенничка Силвия Димитрова, ученици и учители в СУ „Отец Паисий“ – Враца, почитатели на изобразителното изкуство.

Експозицията включва 20 пластики от дърво и гипс на родения през 1926 г. в мездренското село Старо село творец от фонда на художествената галерия в областния център, както и 10 табла със снимки на негови рисунки и скулптури, биографични данни и лични фотографии от фонда на ГХГ – Мездра.

Сред тях са емблематични скулптурни творби на Петко Мичев от различни периоди на неговия творчески път: „Момиче“, „Българка“, „Възрожденка“, „Майка“, „Възпоменание“ и „Тревога“, ликовете на Софроний Врачански, Хаджи Димитър, Христо Ботев и Пеньо Пенев, както и по-ранни произведения на самобитния автор като „Майката на Христо Ботев“, „Съвременник“, „Двадесетгодишният“ и „Исай Ваклинов“.

„Настоящата изложба ни подсеща да си спомним за Петко Мичев – прекрасният творец, скромният, естествен и земен човек, влюбеният в красотата на българското село ваятел, каза при откриването на изложбата Светла Дамяновска, уредник в ГХГ – Мездра. От таблата със снимков материал ни гледат образите на неговите близки, на съселяните му, но и на именити личности. В рисунките си той е фотографски точен и много изразителен. А скулптурите му са силно стилизирани и много одухотворени – в тях той е въплътил идеалистичните си представи за човека и живота. Те ни показват един Петко Мичев, здраво стъпил на земята, но с дух, който се рее в небесата.“

Интерес сред присъстващите на вернисажа предизвикаха спомените за Петко Мичев на неговата покойна съпруга, дългогодишната начална учителка Йонка Мичева (1934-2018 г.), писани по различни поводи:

„През 1954 г. се събрахме и създадохме семейството си, споделя през 2016 г. Йонка Мичева. Той ваеше своите творби, а аз – в училище, при учениците си. Този период бе много плодотворен за него. Работеше с хъс за изява. Глината, с която моделираше образите, намери в пещерата „Пещ“, край Старо село, а след това правеше отливка в гипс – работа трудоемка. Като студенти през купонната система му давали „ТФР“ купони, което ще рече за „Тежко физически работник“.

Тук, в Старо село, ни се родиха момчетата Емил и Тихомир. През 1963 г. се получи съкращение в училището, поради намаляване броя на децата. Колежката, с която водехме слети класове, беше бременна. Законът я закриляше и аз, коренячката староселка, трябваше да отстъпя. Отидох в отдел „Просвета“ и питах за учителско място близо до нашето село. Оказа се, че има в Горна Бешовица – през могилите на север. Голямото ни момче Емил беше на 8 години. То ми беше другар. С него газихме костите на изядените от вълча глутница агнета на дядовата Кръстюва кошара. С него се плашихме от стъпките на вълк единак на „Седлото“, току-що минал преди нас. Един път не се оплака това дете, че му е трудно! Аз вземам раницата на гръб, а той – вече е пред мен.

Така до 1966 г., когато почина майка – свекървата. Това ме застави да се върна на село, но за кратко. На децата им трябваше училище. Емил трябваше да постъпи в 5-ти клас, Тихомир – в 1-ви.

Каниха Петко на синекурна длъжност във Враца, но той отказа. Продължи да работи на село.

Кой беше Петко Мичев? Животът му мина, без да види самия живот. Обичаше силните исторически образи. В творбите си показваше не само таланта, но и душата си. В творчеството си има и паметници, и украсни фигури за чешми и паркове. Първият му паметник е на Станкето (Станке Димитров-Марек) – за фабриката в Мездра, после Максим Горки – буревестникът, паметник на Иван Йорданов в с. Лютидол и др.

През живота си получаваше удари, но устоя с творчеството си. Тръгнал по трънливия път на творчеството, подлагаше на риск не само себе си, но цялото семейство… За да твори, избяга от шума на града. С рисуваните портрети изля обичта към съселяните ни.

Закалката дойде от селското му семейство, свързано с много труд. Селският му характер казваше: „Не може ли? А трябва!“. Без това нямаше да стигне своя връх, макар и дребен връх, да остане личност, със свое име и свое място.“

А малко по-рано, през 2013 г., Йонка Мичева пише:

„Три години откакто ни напусна Петко Мичев. Роден в Старо село, в бедно, но работливо земеделско семейство. Детството му минава в „Ливаде“ – местност, която се намира южно от селото, досами Искъра. Покрай реката се вие железният път на трена. Малкото момче гледа влака и му се иска да литне, за да види големия свят…

Това му се отдава едва след като завършва гимназия. Искрата, която носи от дядо си Цветко по майчина линия и трудолюбието, наследено от баща му Мичо, го отвеждат в Художествената академия в столицата, където записва скулптура. За кратко чиракува в ателието на проф. Андрей Николов (1878-1959), чиито родови корени също са от Старо село.

Есен, зиме и пролет в Академията, лете – на полето, по тлаки и седенки скицира образи. Учи се да твори от акад. Иван Лазаров (1889-1952), а за състоянието на духа – от Андрей Николов. Рисува различни състояния и настроения, които носят чистотата и мъдростта на човечеството. Цялото му поведение като художник и като човек издава любовта му към хората. Отдава се на моженето си. Всяка творба му коства много труд. За него всичко бе работа. Неизбежна работа.

А изкуството е врата, през която влизаш в големия, примамлив сят, но не знаеш къде ще те изведе. Петко живееше за изкуството. Не мислеше за парите, а каква ще е творбата. В пластиките си разкрива духовната мощ на българина. Използваше реалните образи, а отразяваше вътрешния им мир. Живееше пълноценно чрез творчеството си. Работеше с дъб, черница, акация – все дървета, които трудно се поддават на външни влияния. Сътвореното от  него ще ни надживее!

Личност с топла, богата  душевност и висок морал…

Жалко, че когато потърсих съдействие да съхраним работите му, срещнах бездушие. Идваха отговорни хора, гледаха, обещаваха на думи, но на действие никакви ги няма. А помещението, в което работеше през последните години, е солидно. В него дървените му пластики ще се запазят чудесно. Така и не се намери човек да помогне да съхраним за идните поколения едно творчество, създадено с любов към хората и всеотдаен труд…

Трънлив е пътят на художника, талантът не излиза в пенсия, не умира. Да си художник е съдба. Цялото поведение на Петко като творец и човек издаваше любовта му към хората. Гледаше живота с други очи.

Бог го прибра навръх Бъдни вечер 2010 г.

Светла ти памет, Петко!“

***

Съвместната изложба на РИМ – Враца и  ГХГ – Мездра, посветена на 100-годишнината от рождението на Петко Мичев, може да бъде разгледана до 10 ноември 2026 г. в малката зала на Художествена галерия „Иван Фунев“.

Мирослав Гетов, снимки: Павлина Русева/ НЧ „Просвета 1925“ – Мездра и Иво Йорданов/ https://vratzadnes.com/